Страхотен порой се излива над мен. Аз съм гол до кръста на един стадион в Габрово. Не, това не е сън. Дъждът е студен и водата влиза в гащите ми, в джобовете ми и не оставя нищо сухо в нас, дори и телефоните ни. Съдията не прекратява мача въпреки

наводнения терен. Бележат два гола във вратата на Дунав. Не спираме да пеем през цялото време. Какво ни е останало освен една гола, мокра чест, която да браним с гордостта на душите си и вярата, че победата е близо, ако не днес, то утре или някъде там, на някое малко място в живота ни, споделено за този миг. Може би тогава, един ден, ще имаме деца, те ще бъдат големи, почти колкото нас сега и ще се радваме заедно, с насълзени очи на трибуните, че това все пак се е случило. Че нашата победа е дошла, по-добре късно отколкото никога. Дочакана както чакаш деца, внуци и правнуци може би, сред които умираш успокоен, че може би не си живял напразно. Наистина. Защото освен деца, искаме да оставим на това поколение нещо повече от неосъществени мечти, несбъднати идеали, бездушие, противоречия за истинското и неистинското, за живота и неживота, любовта и изневярата, невярата, сексуалните революции, феминизма, работата, студените войни, каузите, заради които хора стават камикадзета. Нашата борба.
Прибирам се към автобуса мокър до кости, губим на полуфинала с 2-0 от Хасково. Зад мен псуват незнайно защо по шефовете на Хасково. Сами сме си виновни, че този път няма да ходим до София за финала. Мразя стадиона в Габрово. Всеки път ни бият. Всеки път ме вали дъжд и си тръгвам като бита мокра кокошка. Какво като после си показвахте задниците, залепени на стъклата на автобуса на футболистите от Хасково! Нали ни биха. Но нашата борба остава. Тя ще бъде утре пак, и вдругиден, и другата седмица, другата година, започва още днес, след поражението. Някои не успяха да останат с нас, но ние се борим и заради тях, въпреки смъртта, обезверяването, оскотяването и лудостта, с която те заразява животът понякога.
Футболът е религия. Лъжовна религия. Като всички останали. Тя ти подарява вярата в красивото, доброто, вярата в победата, с която влизаш в рая, възнесен от победния гол, от красивото изпълнение след края на житейските 90 минути. След края на съдийския сигнал, свирката на Господ, че играта е свършила. Понасяш се над стадионните сектори с изпочупени седалки сред избуяли плевели, потрошени стъкла и камъни-паметници на соцразрухата. Стадиони, носещи името на велики хора, с велики дела, потънали в мръсотията на посредствеността, моралната и физическа слабост, срещу която те са дали живота си. Ирония, нали?
Футболът ни е като нашата църква. Опитваха се да правят алтернативни синоди и футболни лиги. Но Максим и Батето са непоколебими. Проповядва се само на книга, всъщност почти не се проповядва и футбола, и църквата ни са един затворен кръг, от който нищо не излиза навън, всички си живеят охолно в спомени за доброто минало и разрушаващото се настояще. Стоят си в храмовете и чакат да преборим дявола в душите си, който е седнал по турски със скръстени ръце в коремите ни и не се плаши от светената вода и запалените свещи в църквата. Ако църквата и футбола ни бяха силни, щяхме да имаме и силна дъpжава. Остава ни само вярата в тях, че могат да бъдат по-добри, за да се завърнем при тях далеч преди да усетим, че идват последните ни дни, в които църквата и футбола да станат неизбежни, защото вече мечтаем за футболни ангели небесни, вечно блаженство на стадиона, а Господ е от нашия отбор. От една порода сме.
Красотата предизвиква война. Историята се движи по тази сюжетна линия, а тънката нишка между любовта и омразата се скъсва, за да се смеси в тежък за понасяне дори от алкохолик коктейл. Смеси бира, ракия, водка и вино в една голяма чаша. После се опитай да я изпиеш до дъно. Няма да разбереш какво точно изпитваш накрая, но ще ти бъде гадно, ужасно гадно и ще се сринеш от стола, на който седиш. Любимият отбор е омразен, щом играчите те предават, вземайки риза от ближния съперник, щом подлагат и двете си бузи за шамарите му, докато ти ги прегръщаш усмихнато в кръчмата и ги каниш на по бира. Тогава ада слиза при рая и в душата ти настъпва огромна тишина, като след ядрен удар, от който вълната е понесла всичко живо и шумящо със себе си, за да го удари в стената на смъртта. После ставаш, заливаш тишината с порой от псувни, от балконите завалява дъжд от изхвърлени телевизори, стъклени сервизи, антени, легла, канапета, столове, прозорци и врати, недоволни жени. Дъжд от разбити сърца.
За победата. Рицарите на двата отбора по трибуните често водят войни, които се отдалечават от футболните. Това са кръстоносните походи на 21 век. А схватките са някакъв нормален, смислен начин да доживяват до другата седмица, докато устискваш пред злия и стиснат шеф, мързеливите и тъпи колеги, корумпираните катаджии, алчната, неучтива бюрокрация, фалшивите, девалвирали политици и миризливите, нагли селянчета, разнасящи ксерокси по офисите. Вместо копия и доспехи, те имат юмруци, боксове и вериги, вместо брони-кожени якета и страховити фланелки, от които страховити лица размахват плесници, заканват се в лозунги, обещават, кълнат се. Вместо мечове имат ножове, вместо коне – рейсове и коли, чартъри дори, с които се придвижват до поредната гладиаторска арена, в поредния мегаполис или селце. Вместо толерантност – носят социална омраза, проповядват расизъм, непримиримост срещу глобалните тирани, уважават диктаторите и живеят в някакъв собствен порядък за правдата, свободата и истината. Жадни са за бира не по-малко, отколкото са жадни за победата. Вярват. Понякога дори се молят в църква за своя отбор, преди да наръгат с нож или застрелят някого. Така е в Аржентина. Наричат се ултраси.
В Русе няма много такива хора. Тих град. Спокоен град. Толкова притихнал, че под похлупака му рядко водата завира, хората рядко се вълнуват и защото водата на футбола е тиха, няма бури и приливи. Има само отливи и сухи сезони, редувани с порои, след които водата бързо се отдръпва от брега, докато се наредим да пием от нея и пак притихва в своите тайни водовъртежи и подводни течения, в които може да се удавиш, докато плуваш или да намериш стара невзривена бомба от войната, която да те разкъса на части и да изгуби сърцето ти в реката. Всичко започва да ти става безмислено. Но на мен не ми е топло и безсмислено. Защото студът на балканския вятър пронизва кожата, капките дъжд по косата ми падат тежко в устата и се вливат в ушите. Усещам вкуса на мръсна вода и осезаемо се боря срещу настинката с тракащи зъби, завит в пердето на луксозния автобус, с който пътуваме попритихнали навръщане, мокри и унесени от пътя, старите истории, старите песни и телефонните разговори. А до мен са приятелите от агитката. Таз, Лебеда, Хинкела, Дългия, Багажника и останалите. И преди две години бяха почти същите. И преди пет. Различни по обществен статус, но с обща вяра, че ФК “Дунав” ще го бъде един ден.

Сигурно за някои е странно как един такъв футболен отбор може да осмисля живота ти, да дава импулс на реакции, да върти света около теб, да сменя радостите с нерадостите, да те кара да забравяш за болката от загубата и да те довежда до социален делириум, ексцес. Всяка малка битка е големият път към победата, една загуба не значи поражение във войната.

Има и по-нови. Млади момчета. Запалени от примера на ултрасите в Европа. От стихията на големите агитки на Ювентус, Милан, Арсенал, Ливърпул, Реал Мадрид. Наричани фенове, запалянковци, ултраси, навиячи… Виждат ни и нас – старите и решават, че трябва да бъдат такива. Правят го от любов към футбола. Към своите идоли на терена. После изчезват нанякъде с годините. Губят се. Появяват се пак. Всеки със своята житейска история. Със своето начало и край като личност, но в тях остава нещо от онзи заряд, за да дойдат един ден пак там, в стария сектор, като сбирка на випуска на 5,10,15 години, за да се срещнем в нетрезво състояние за няколко часа и да забравим да се сбогуваме, защото всеки е излазил от дупката по своя си начин. Вече поставяме шалчета по оградите, цветя пред сектора. В памет на умрели другари. Същото е. Някои имат деца. Изпоженили са се. Пръснати по учрежденията на живота. Университети, съдилища, офиси, компании, кръчми, затвори, наркокомуни, гробища, безименни гари, спирки, на които отдавна никой не спира или супербързи аутобани Мюнхен–Хамбург-Ню Йорк-Лондон. И всички те викат “Само Дунав!”, което звучи мило и родно на фона на глобалната действителност, милионите долари, евро, лири, във футбола, с футболните богове Зидан, Фиго, Шевченко…, играещи в неземните Реал, Барса и Милан… Звучи като “Обичам България, където и да съм!” Затова и агитките са бастионите на патриотизма. И където и да играе български отбор агитката се събира, за да му даде част от себе си, в името на общата победа.

www.fcdunav.com – Ето момчета, радвайте се! Това е мястото за вас, в което ще споделяте от някое далечно късче на Планетата съдбата на Явор, Андрей, Петър, Павел, Тихомир, Венелин и стотици други като вас. Глобалният свят понякога е мил и тих, защото ви отваря вратата на малка къщичка, където да подслоните своите вери, интереси, носталгии и липси, и под техния таван да не виждате обширното небе на живота от планетарната точки, в които се намирате. А идеята за един малък футболен клуб се превръща в глобалното малко място за живеене, което е споделено лично твое.

Петър Николов, 2005 год.

admin

admin

Коментирай

Последвайте ни!

Абонирайте се!

Абонирайте се, за да получавате последните новости около футболен клуб Дунав!
Имате възможност да се отпишете по всяко време.

Свържете се с нас!